Капитан Михалис

и спомнела за Христа-Бога

Мисли и размисля кира Пинелопи и най-сетне реши: качи се на каменното корито, набра листа от лозницата, влезе в кухнята, обви яденето в лозовите листа, тури в една кошничка хляб, маслини, няколко портокала, шишенце вино, спиртник, кафе и захар, вилици и лъжици, една кърпа за ядене и излезе на двора.

– Върви с мен, мари Марульо – каза тя на слугинчето си, – нямаме нужда от тях!

Заключи външната врата и се отправи към пристанището. Дебела, с широк задник, като вървеше, тя го усещаше как се клатушка и люлее, като онези тлъсти овце, караманлийките, дето ги бяха докарали отскоро в Крит. Срамуваше се, горката, като го усещаше как се люлее отзаде ù – но какво да прави? „От Бога дадени са и тлъстините – казваше си тя и се утешаваше: – Пък добре, че не ми се подуха и на мен краката като на кира Хрисанти Поликсингопуловица19 – ама име – един път! Аз съм още пъргава, слава богу, още си нося сама тлъстините, аз ги водя, не те мене, десет млади жени ще тупна оземи, десет момци не могат да ми излязат наглава! Добре ми викат дунда!“

– Емине, господарке моя – каза Нури бей, – изпей ни, моля ти се, някоя черкезка песен, да забравим грижите на този свят. Двама мъже сме тук, съжали ни.