Бенджамин Алире

защо се усмихваме? защо се смеем? Защо се чувстваме самотни? Защо сме тъжни и объркани? Защо четем поезия? Защо се разплакваме, когато видим картина? Защо сърцето бушува, когато обичаме? Защо изпитваме срам? Какво е онова нещо под лъжичката, наречено желание?
На всички момчета, които трябваше
да се научат да играят по различни правила.
Едно
Една лятна нощ заспах, надявайки се, че светът ще е различен, когато се събудя. На сутринта, когато отворих очи, той си беше същият. Отметнах чаршафите и останах да си лежа там, докато горещината нахлуваше през отворения ми прозорец.
Ръката ми посегна към копчето на радиото. Вървеше Alone. Пфу. Alone, песен на група на име Heart. Нелюбимата ми песен. Нелюбимата ми група. Нелюбимата ми тема. „Не знаеш от колко отдавна…“
Бях на петнайсет.
Бях отегчен.
Бях нещастен.
Мен ако питаха, слънцето можеше да разтопи синевата на небето. Тогава то можеше да е толкова нещастно, колкото бях и аз.
Диджеят изричаше дразнещи, очевидни неща от рода на: „Лято е! Навън е горещо!“. А после пусна онази ретро мелодия от „Самотният рейнджър“, нещо, което обичаше да пуска всяка сутрин, защото смяташе, че това е великолепен начин да събуди света. „Хай-йо, Силвър!“ Кой беше взел на работа тоя тип? Направо ме убиваше.